Проповед на Агатополски еп. Йеротей за празника на св. Николай Мирликийски, покровител на Бургас, който отслужи празничната Литургия на 6 декември в едноименния храм в града
Много е трудно да се говори за св. Николай. Най-малкото защото в последните шестнадесет-седемнадесет века няма нови факти за живота му и човек, иска ли да каже нещо за Мирликийския чудотворец, е обречен да преповтаря едни и същи, до болка известни агиографски сюжети. Другият вариант е да се тръгне по „дирите на шарана“ и да се изследва генезисът на много от съвременните легенди. Тогава ще стане ясно защо Дядо Мраз от нашите детски песнички потропва не с какви да е, а с червени, епископски ботушки. Става ясно защо и внукът му – Санта Клаус – неслучайно е съименник на св. Николай. Телевизионните реклами търсят свои, съвременни „икони“ на образа му. Но не за Кока-кола ми е мисълта, а за това, че ние отвъд и независимо от легендите познаваме добрия старец. Нещо повече! Познаваме го лично. Разговаряли сме с него и той нерядко е бил гост в дома ни. Можем да го опишем и едва ли някой ще се изненада от факта, че ДНК-анализът на неговите мощи ще препотвърди детските ни спомени. Затова трябва да започнем историята на св. Николай Чудотворец с думите, че светецът е много повече от легенда. А това че името на престолния му град Мира в Ликия ще отзвучава в различните езици като Miracle, т. е. като Чудо, сигурно си има лесно и простичко обяснение. Ала човек трябва да познава „сухите“ факти, за да си обясни колко чудна е тяхната същност. Ето защо ще си позволя да започна възможно най-суховато.
Изследването на неговите св. мощи настоява, че когато умира, светецът е бил висок 167 см. Бил е леко приведен и, тъй като е доживял до дълбока (за онова време) старост, бихме могли да твърдим, че в младостта си е бил висок около 171 см.
Уж тяло, подобно на нашите, а от него все още изтича миро. Сякаш, за да ни покаже защо този човек служи в град, чието име се превежда като благоухание. Но не затова светецът е покровител на парфюмеристите. Всъщност покровител е на всички професии. От най-богатите – банкерите, дипломатите и борсовите посредници, до най-бедните – клошарите, затворниците и военнопленинците. Няма социална прослойка, която да не е под егидата му.
Защо е така, става понятно от биографичния факт, че светителят е бил патрон, в първичния и най-буквалния смисъл на думата. Вслушаме ли се внимателно в тази дума, ще чуем в нея думата за баща – pater, но и ще видим, че „патронът“ е аристократ, който има финансова, политическа и военна мощ да пази хората от дадена провинция. Всъщност подобно е значението и на думата епарх. Днес понятието „епархия“ има друг смисъл, но по онова време епарсите и патроните са били пàстири, които реално са се грижили за едно живо, човешко стадо. Имали са повече задължения отколкото права и това лесно обяснява защо много от бъдещите епископи (като самия св. Николай Мирликийски) първоначално са се отказвали да поемат този социален ангажимент. Криели са се не само от смирение, но и защото са знаели, че поемат отговорност за хиляди човешки животи.
Това е важно и, не го ли знаем, трудно ще си обясним защо един епископ може да подхвърля на случайни и непознати хора кесийки със златни монети. Не проуемем ли обаче, че някои са ставали духовници и управници, не за да забогатеят, а за да обеднеят, историята на св. Николай ще ни звучи само и единственно като детска приказка.Не казвам, че не е приказна. Но настоявам, че е твърде малко да е само приказка.
Тъй както цветята са повече от хлорофила, който съдържат, така и разказът за св. Николай е повече от разказ.
Но без него няма как да разберем голямата литература. Няма да разберем, че идеята за Европа и за европейска общност се крепи върху историята около подхвърлените от св. Николай златни парички. Без нея всичко звучи езически.
Неслучайно Тертулиан казва, че милостта, която Христос ни дава и която иска от нас, е единственото модерно нещо в този свят. Затова и разказът за торбичката с подхвърлени златни парички присъства във всички големи текстове на европейското изкуство.
Ще го откриете както в „Зелената кесия“ от Под игото, така и в Пипи Дългото чорапче. Мисля, че може да се открие навсякъде, защото липсва ли тази история, ще липсва и част от смисъла на този живот.Друг е въпросът, че точно по тази причина хора като св. Николай не бива да се приемат лековерно. Въпреки че сладникавият празничен кич нерядко го изискава.
Спомним ли си обаче, че онзи, когото Църквата възпява като образ на кротостта, е влязал в историята с плесницата, зашлевила еретика Арий, ще стане видно, че св. Николай Чудотоврец е заквасен с друга мая, мая не от този свят. Тя прави живота му не само модерен.
Прави го вкусен, истински и насъщен; донякъде подобен на онзи хляб, за който – казвайки „Отче наш“ – всекидневно се молим.